Донеси ми четири обелки тази вечер. По една за всяка от посоките, в които осъзнах, че не ще се побера. И после приседни до мене, вечерта е толкова спокойна, че чак и славеите спряха. Тогава ще започна да говоря; и ти ще слушаш, може би, разхвърлените драскотини, които съм събирал през деня. И думите, с които съм се сблъскал, пречупени през всичките езици, на които съм си мислел, докато съм прескачал някакви огради до отворените врати към полетата. Към тях ще тръгне заедно, но на връщане.
Сега сме там. Земята мирише на слънце и въздуха пее с гласа на нивите. Няма да забравя този миг, както направих предишния път, ще го запиша в сънищата си и ще го рисувам всеки път, когато над реката след дъжда се появи мъгла и аз изляза с’ себе си да се разхождам.
Filed under: говорения
